(Посвещава се на летците от ВВС и екипажите от ГА, които така и не са могли да остареят...)
ЕЛЕГИЯ за ПАДАЩИТЕ ЗВЕЗДИМартина Урумова
сп. "Криле", бр.8, 1987 година
"От оня млад живот, бушувал тук,
от оня кървав-тук плющял-порой,
какво е оцеляло, Боже мой?
Две-три могили-няма спомен друг."
Ф. Тютчев
Спомен има. А могилите са многобройни. Алеята на загиналите летци отдавна е тясна да побере толкова надгробни плочи. На пръв поглед, те са се смесили в някаква объркана хронология, която не признава нито звания, нито заслуги. Една и съща бреза докосва с клони суров гранит и бял камък. Отляво почива прославен генерал, отдясно - неизвестен лейтенант. До тях пет мраморни паметника-близнаци носят имената на екипаж от гражданската авиация. Тук всички са равни. Ласкавата и всепрощаваща земя не прави разлика, когато дарява покой. Нейни избраници са само живите. На някои тя отрежда дълги дни, други призовава непростимо млади. Но в тази алея побелелите и приземените се броят на пръсти. Повечето са срещнали последния си миг в неудържимо пикиране, без да могат да остареят. Случайността, отнела животът им, има потресаващо сухите названия "грешка в техниката на пилотиране" или "отказ в системата на самолета". Сигурно и в словата, с които са ги изпращали завинаги, е звучало онова познато "загинали при изпълнение на служебния си дълг".
Нищо, че думите са лишени от възвишеност. Дългът е наистина изпълнен. Въпреки грешките, напук на отказа. Нима нелепата катастрофа може да лиши от смисъл устрема към небето? И как да съдим неуспелите да оцелеят, когато са ни оставили в наследство най-голямата си любов. Макар и мъртви, те като доброволни дарители продължават да вливат във вените ни своята воля за полет. Затова, още непогребали другаря си, авиаторите отново се отправят към пистите. Може би точно за това и една жена в черно, непосрещнала мъжа си от бойно дежирство, сама изпрати 17 годишната си дъщеря до старта... Днес майката слга редом два букета. Но ако имаше и син, и той сигурно щеше да лети.
Само ветровете и птиците се реят безнаказано в простора. Природата ревниво пази земните си чада в обятията на своята гравитация. Тя нескончаемо прибира като изкупление най-дръзките и най-добрите. Но в нейната вечна прегръдка те пак са с нас, за да ни кажат: ХОРА НЕ СПИРАЙТЕ ДА ЛЕТИТЕ. ИЗВИСЯВАЙТЕ СЕ НАД ЗЕМНОТО ПРИТЕГЛЯНЕ. АКО ВСЕ ПАК ТО НАДДЕЛЕЕ, ПАДАЙТЕ КАТО ЗВЕЗДИ!
(край)
Благодаря на Господ за това, че ми подари живот, който едва ли ще мога някога да оправдая...
Б. Бойчев
Нищо, че думите са лишени от възвишеност. Дългът е наистина изпълнен. Въпреки грешките, напук на отказа. Нима нелепата катастрофа може да лиши от смисъл устрема към небето? И как да съдим неуспелите да оцелеят, когато са ни оставили в наследство най-голямата си любов. Макар и мъртви, те като доброволни дарители продължават да вливат във вените ни своята воля за полет. Затова, още непогребали другаря си, авиаторите отново се отправят към пистите. Може би точно за това и една жена в черно, непосрещнала мъжа си от бойно дежирство, сама изпрати 17 годишната си дъщеря до старта... Днес майката слга редом два букета. Но ако имаше и син, и той сигурно щеше да лети.
Само ветровете и птиците се реят безнаказано в простора. Природата ревниво пази земните си чада в обятията на своята гравитация. Тя нескончаемо прибира като изкупление най-дръзките и най-добрите. Но в нейната вечна прегръдка те пак са с нас, за да ни кажат: ХОРА НЕ СПИРАЙТЕ ДА ЛЕТИТЕ. ИЗВИСЯВАЙТЕ СЕ НАД ЗЕМНОТО ПРИТЕГЛЯНЕ. АКО ВСЕ ПАК ТО НАДДЕЛЕЕ, ПАДАЙТЕ КАТО ЗВЕЗДИ!
(край)
Благодаря на Господ за това, че ми подари живот, който едва ли ще мога някога да оправдая...
Б. Бойчев
